Тери, вече на шест години и половина, както обикновено в началото се срамуваше от Лесли. Но този път показа неудобството си, като й говореше хладно и учтиво, вместо да се вкопчи в полите на майка си, както правеше преди. Лесли усети как сърцето й се свива при мисълта за месеците, които бе пропуснала в растежа му. Чувстваше се така, сякаш бе предала него и себе си.
В началото беше развълнувана и притеснена, докато се опитваше да подхване разговор с него. Дълго време не успя да преодолее разстоянието между тях. Тревогата й за Рос сякаш бе изсмукала таланта й да общува с малкото момче.
Но после някогашната им близост постепенно се възстанови. Тери й показа някои играчки, които беше получил за рождения си ден, между тях и книжката с приказки, които тя му беше изпратила. Умението му да се оправя с играчките и разясненията му как точно се използват, я изпълни с гордост.
— Пораснал си — каза Лесли и почувства как сърцето й започва да бие учестено, докато съзерцаваше личицето му. — Сега си още по-красив, Тери. Скоро момичетата ще почнат да те преследват.
Той се усмихна. Лесли се опита да скрие тревогата в очите си. Вече беше толкова голям и така бързо се променяше! Половин година за възрастните не беше дълъг период, но беше страшно много време за децата, които се променяха до неузнаваемост.
— А ти си отслабнала — каза Тери, демонстрирайки качествата на собствената си памет. Успя да изненада Лесли с наблюдателността си.
Тя си помисли, че за нея последната година също бе революция. За това време нейният брачен живот се бе променил напълно, както и очакванията й за самата нея. Тя бе принудена да се приспособи към един нов живот и той бе оставил върху нея своя отпечатък.
— Защо да не помогнем на Лесли да приготви закуска? — каза Джорджия.
Направиха си нещо като следобеден чай с кафе за големите и мляко с прясно изпечени сладки за Тери. Предишният дух на съзаклятническо веселие отново ги обхвана и докато похапнат, двамата вече изобщо не се притесняваха един от друг.
После Тери показа на Лесли тетрадките и рисунките си от първи клас. При вида на големите и малките букви, изписани с детската ръчица, очите на Лесли плувнаха в сълзи, които тя се опита да скрие. Той седеше в скута й, докато разглеждаха нещата, и малкото му телце както винаги се бе сгушило в нея. Усещането я накара да потръпне от щастие и копнеж.
На няколко пъти улавяше погледа на Джорджия, в който струеше предишното съчувствие и отзивчивост. Джорджия изобщо не се безпокоеше, че може да бъде изместена от Лесли в очите на Тери. Лесли бе мъглява фигура в неговия живот, леля, която той чувстваше близка и очакваше с нетърпение, но чиято роля в неговата памет и сърце щеше завинаги да си остане случайна и фрагментарна, като серия моментни снимки. А Джорджия беше завинаги, земята и въздухът на неговото съществуване, и нищо не можеше да я измести от мястото й в сърцето му.
И тъй като Джорджия го знаеше, тя си позволяваше да насърчава взаимоотношенията между сина си и Лесли. Те не можеха да причинят болка на Тери, а означаваха толкова много за Лесли.
В три часа Лесли изведе Тери на тяхната ритуална разходка. Тръгнаха по тротоара покрай малките къщи с велосипедите, оставени по алеите, и тук-таме с по някой обръч за баскетбол.
— Помниш ли пътя към нашето тайно място? — попита тя.
— Нека ти покажа — отвърна той.
Хвана я за ръка и я отведе две пресечки по-нататък в парка. Тя със задоволство установи, че той си спомня съвсем точно къде беше тяхното специално място сред избуялата трева под дъбовете.
— Виждам, че не си забравил — каза тя.
Той кимна с усмивка.
— Искаш ли да поиграем? — попита тя. — Или да те повъртя на въртележката? Или ако искаш да се пуснеш по пързалката?
— Не още.
Той легна на тревата и се взря в клоните на дървото. След миг тя се настани до него.
— Значи помниш и това — каза тя.
— Да. — У него имаше нещо сериозно и почти мъжко, което я караше да се чувства по съвсем друг начин на старото им място.
— Днес виждаш ли някакви маймуни? — попита Лесли.
— Маймуни? — повтори той озадачен.
Сърцето на Лесли се обърна, когато си даде сметка, че той бе надраснал тяхната стара игра и я беше забравил.
— Забрави ли как се преструвахме, че виждаме маймуни сред клоните на дърветата? — попита тя. — Помниш ли как си бъбреха? А песничката, която си пеехме?
За момент той остана безмълвен.
— „Наскоро на панаира за животни бяхме“ — запя тя. Той леко се усмихна. — „Там зверове и птици какви ли не видяхме“ — добави тя.
— „Грамадният бабун, от лунна светлина огрян…“ — Той по-скоро го изрече, притеснен да пее като малко дете.
— „… косата рижа си решеше засмян…“ — Тя го притисна в обятията си. — Значи все пак си я спомняш.
— В началото не, но сега се сетих — отвърна той.
Вътрешно Лесли бе обзета от отчаяние. Знаеше, че Рос е в болницата под грижите на лекари, които се опасяват, че всеки момент може да получи нов масивен инсулт. Той щеше да го убие, в това нямаше никакво съмнение.
А това малко момченце, което я харесваше, и може би я обичаше по свой начин, растеше с всеки изминал ден и се променяше толкова бързо, че бе невъзможно да очаква от него да помни всичко, което бяха правили заедно при срещите си или пък техните малки ритуали. Той се гмурваше в своя свят и тя, Лесли, постепенно избледняваше от съзнанието му.
Почувства се така, сякаш като прегръщаше малкото мъжко телце, се вкопчва в нещо, което времето неизбежно щеше да й отнеме. Времето бе нейният голям враг, не само с Рос, който беше тласкан от болестта към края на своя живот, но и с това момченце, което с всеки изминал ден се променяше и се превръщаше в човек, който щеше постепенно да я забрави, докато сърцето му се откриваше за нови изживявания и нови хора.
Но тя щеше да се държи за онова, което й оставаше. Тази година я бе научила да не оплаква онова, което светът й бе отнел, а да бъде благодарна за всичко, което все още й даваше. Нещастието бе превърнало Лесли във воин. Тя ставаше специалист в умението да извлича максималното от неблагоприятни ситуации.
— Разкажи ми за учителката си — каза тя.
— Ами — започна той разсеяно, докато си играеше с пръстите на лявата й ръка. Забеляза венчалната халка. — Казва се госпожица Купърсмит.
— Добра ли е? — попита Лесли, притворила очи от удоволствие, докато малките пръстчета докосваха нейните.
— О, да — отвърна той. — Добра е. Миналото лято си купи нова кола. Каза ми, че ще ме повози някой ден.
— Ще бъде забавно.
Лесли слушаше какво й разказва и от време на време му задаваше въпроси, за да го насочи. Той й разправи за приятелите си в училище, за нещата, които правеха заедно, къде щели да ходят през ваканцията следващото лято и къде щели да го заведат неговите родители. Всяка негова дума бе истинско щастие за Лесли, безценен еликсир, който я приближаваше до него в този кратък миг.
— Сега, след като си вече достатъчно голям, за да пишеш, сигурно някой ден ще ми изпратиш писмо — каза тя.
— Да — отвърна той. — А ти ще ми отговориш.
— Можем ли да станем приятели по писма? — попита тя.
— Какво значи това?
Тя му обясни. Докато говореше, държеше ръчичката му в своята, вкопчила се сякаш против волята си в този несигурен знак, сочещ към бъдещето, този контакт, който щеше да продължи да го свързва с нея.
— Само че няма да има защо да си пишем — каза той внезапно.
— Защо? — попита тя.
— Защото — обясни той, — когато порасна, аз ще се оженя за теб. Значи няма нужда.
— Така си е — кимна тя, изпълнена с благодарност заради фантазията му.
По някакъв начин този горчиво-сладък момент, в който тя се бе вкопчила в него и в същото време го пускаше да си отиде, беше още по-красив заради своята мимолетност. Тя държеше в обятията си един беглец, създание, което се променя, амалгама от времето и нейната любов.
В този момент Лесли имаше чувството, че само мимолетните неща са истински. Важните неща в живота, уви, бяха онези, които винаги се изплъзваха. Онези, които оставаха твое притежание, бяха несъществени. Поне това бе собствената й истина, тъй като всички хора, които обичаше, сякаш изтичаха между пръстите й, също като това красиво момченце, което се изплъзваше в този нежен миг, дори когато й обещаваше да бъде неин завинаги, да порасне и да се ожени за нея.
И така, Лесли седеше с момчето си, което бе положило глава в скута й, вперило поглед в короната на стария дъб, който покровителствено полюшваше клони над тях. Тя вече бе зряла жена и бе научила своя урок за преходността в живота. Обучаваше се по твърде болезнен начин, че човек трябва да бъде много енергичен и умен с хората, които обича, да сграбчва своите мигове с тях като безценни падащи звезди, преди да са изчезнали. Изкуството на любовта се състоеше в умението завинаги да съхраниш в сърцето си тези златисти отблясъци, въпреки че те отдавна може да са престанали да бъдат реалност, да са изчезнали, забравени от всички останали.
За едно дете като Тери бъдещето бе необятно, открито за неговата находчивост и любопитство, място, където би могъл да направи всичко, което пожелае. За Лесли бъдещето бе враг, който хищно се стремеше да погълне нещата и хората, които тя обичаше. Миналото придобиваше все по-голяма важност за нея, защото него поне можеше да задържи и да изследва на спокойствие.
Беше твърде погълната от този труден урок и от овладяването на специалното умение да обича, отдалечена във времето и пространството, за да забележи каквото и да било извън момченцето в скута й.
По тази причина изобщо не й хрумна да хвърли поглед зад гърба си към храстите в дъното на парка, откъдето тайно я наблюдаваше Тони Доранс.
В резултат на което изобщо не видя изражението, изписано на лицето му, докато ги следеше с поглед.
Но този път Тони изобщо не гледаше Лесли.
Единственото, което виждаше, бе това малко момче.
И както Лесли разпознаваше собственото си сърце у Тери Байър, така Тони Доранс откри в това малко личице своя син от Лесли.