«Джордан винаги е живял за бъдещето — казва неговият приближен сътрудник Сам Гадис. — Той е мечтател. Ето защо проектът „Лазаръс“ за него означава твърде много. Той иска да остави собствена следа в бъдещето. Такива са чувствата му и по отношение на очакваното с нетърпение дете. То също ще бъде част от бъдещето му — неговата връзка с идните поколения. С една дума, Джордан е изключително щастлив човек.»
Семейство Лазаръс непрекъснато са засипвани с поздравителни писма и картички, повечето от които гадаят какво ще бъде бебето — момче или момиче. Самият Лазаръс с усмивка отказва да отговаря на въпроса дали държи на наследник.
Какъвто и да е резултатът, ние прибавяла своите благопожелания към тези на цялата признателна нация.
Джил и Джордан, бъдете щастливи!“
Това бе най-ужасната година в живота на Джил.
С напредването на месеците тя непрекъснато бе принудена да демонстрира лъчезарна физиономия за пресата, докато в същото време в личния й свят цареше пълна разруха. Изпитанието й отнемаше много — може би твърде много, опасяваше се тя, за да й позволи да бъде истинска майка, когато роди своето бебе.
Вестта за нейната бременност резултатно бе осуетила плана на Джордан да се раздели с нея. Той незабавно преустанови процедурата по развода и започна да мисли за новия си живот като баща.
Реакцията му на тази промяна в плановете им бе твърде странна. Той изглеждаше напълно погълнат от подготовката за появата на бебето, дори в известен смисъл това бе неговата натрапчива идея. Противно на изложеното в пресата, Джордан, а не Джил, бе избрал южното помещение в апартамента им на последния етаж да се превърне във великолепна детска стая. Тя беше с най-красивия изглед. Пак Джордан се погрижи за всички подробности около обзавеждането и остави да се добавят само последните украшения, след като се разбере дали детето е момче или момиче.
През това време поведението му към Джил се изразяваше в неизменна хладна грижовност. Следеше я да не се преуморява и да наблюдава състоянието си. Лично я водеше на лекар и науми каквото можа за бременността и раждането.
Но в грижата му нямаше любов. Джил не се чувстваше като човешко същество, а просто като съда на неговата зараждаща се любов към нероденото дете.
В началото на бременността си тя се надяваше, че ще се любят. Смяташе, че бебето може да открие нови хоризонти на нежност между нея и Джордан и да поправи някои от пораженията, нанесени върху брака им.
Но Джордан не я докосваше. Веднъж или два пъти тя посмя да го приближи. Той се отдръпна от нея, а на лицето му бе изписано отвращение. Тя не беше сигурна дали той просто я мрази, или споменът за последния път, в който се бяха любили, когато тя съвсем съзнателно се бе предрешила, за да го предизвика и да го измъчи, му причиняваше твърде голяма болка. Във всеки случай студенината му я отблъскваше съвсем успешно. Тя повече не посмя да потърси близост.
Той продължаваше да спи в едно легло с нея, но то вече не беше брачно ложе. Просто я държеше под око заради нероденото й дете. Искаше да бъде на разположение в случай, че възникнеше някакъв медицински проблем, който можеше да застраши бъдещото бебе. Винаги спеше с гръб към Джил.
Джил никога не се бе чувствала толкова самотна или така неспособна да се владее. Нейният гинеколог й забрани да взема каквито и да било лекарства и тя отчаяно се опитваше да се подчинява на указанията му. Но ежедневното емоционално напрежение, с което трябваше да се справя, бе толкова непоносимо, че тя не можеше да мигне без приспивателно.
Криеше шишенцето с хапчетата в дъното на тоалетката си. Една нощ Джордан го намери и й поиска обяснение. Гневът, който искреше в очите му, я уплаши.
— Ако те хвана още веднъж с нещо подобно — предупреди я той, — ще те пратя в болница, където ще те държат под наблюдение, докато бебето се роди.
Студеният му поглед изразяваше смесица от жестока загриженост за собственото му дете и омраза към съпругата му.
Джил извърна поглед.
— Това е старо шишенце — каза тя. — Стои там от месеци. Нищо не гълтам. Няма да го правя и занапред. Обещавам.
Джордан сложи шишенцето в джоба си.
— Ще се погрижа за това — изрече заплашително той и напусна стаята.
След тази нощ Джил се чувстваше като затворник. Успя да се снабди с нови хапчета с помощта на една приятелка и вече ги криеше умело, като сменяше скривалището си няколко пъти в седмицата. Вземаше ги колкото се може по-рядко, тъй като винаги, когато бяха заедно, тя чувстваше изпитателния поглед на Джордан. Той явно дебнеше за някакви признаци, които биха му подсказали, че е гълтала успокоителни.
Когато бременността й напредна, тя установи, че хапчетата вече не са й така необходими. Въпреки че нервите й все още бяха обтегнати, сънят й идваше доброволно, за да сложи край на тревожните й дни, и я понасяше през пустите нощи като вълшебно килимче. Тя осъзна, че някакъв по-дълбок процес, независим от нейните планове и тревоги, следваше своя естествен ход, нещо основно и неустоимо, което осигуряваше здравето на нероденото й дете, като принуждаваше собственото й тяло да се отдаде на съня.
През тези месеци пропастта между Джордан и неговата съпруга зейна още по-непреодолима. И въпреки това ласкавата му загриженост за бебето, което растеше в утробата на Джил, ставаше все по-силна, докато тя наедряваше, и премина почти в еуфория, когато бебето започна да рита.
Вечер Джордан сядаше до Джил и ръката му нежно поглаждаше изпъкналия й корем. Когато бебето ритнеше, той веднага реагираше: „Ето! Усети ли го?“ и се усмихваше с момчешко въодушевление. В такива моменти се чувстваше ехо от спокойното, блажено щастие, което Джордан излъчваше през техния меден месец преди година и половина. Сякаш най-накрая той бе получил онова, което искаше, и животът му го изпълваше с доволство и дори с радост.
Но това напъпило щастие нямаше нищо общо с чувствата му към самата Джил. Той не криеше отчуждението си от нея. Когато докосваше корема й, той търсеше и искаше да почувства бебето, не своята съпруга.
Колко странно, колко ужасно бе за Джил да чувства гордата му ръка върху корема си, когато той искаше да усети как бебето рита! Да почувства как любовта му расте и разцъфтява, докато ласкавите му пръсти галеха кожата само на сантиметри от тялото на бебето. Той бе разделен от любимото си дете само чрез това було, тази повърхност от плът без значение, без съдържание — самата Джил.
Струваше й се, че ще полудее, чувствайки как любовта му минава покрай нея по този начин, устремена към невидимото същество в утробата й. Искаше тези пръсти да се движат по нейната плът, да галят самата нея. Но Джордан не изпитваше към нея никаква любов. Безликото бебе бе перверзна връзка, която го свързваше с нея против волята му.
Така Джил започна да усеща в състояние на депресия, че носи в утробата си чуждо тяло. И колкото повече ведрата любов на Джордан към това невидимо и непознато създание се засилваше с месеците, Джил се улавяше, че изпитва към него нарастваща омраза. Собственото й чувство я стъписваше и тя се опитваше да му се противопостави. В края на краищата това бе и нейно бебе. Тя трябваше да го обича, да очаква с нетърпение раждането му.
Но откакто се влюби в Джордан Лазаръс, всички нейни емоции бяха някак изкривени и неконтролируеми. Тя се чувстваше като безпомощна пионка в една безумна игра, която използваше любовта, за да унищожи тези, които я играеха, а не да им достави наслада.
Как можеше да изпитва естествена майчина любов към това неродено дете, когато то бе заченато в един болезнен, мъчителен маскарад на любовта, основан на всепоглъщащата ревност на Джил към друга жена?
Сякаш детето наистина принадлежеше на друга майка и Джил бе просто заместителят, използван, за да му даде живот на този свят. Как иначе можеше да си обясни страстната любов на Джордан към нероденото бебе и пълното му безразличие към жената, която износваше това дете за него?
Джил заставаше пред огледалото в банята и наблюдаваше как коремът й расте с всеки изминал ден, с всяка седмица. Нейното очарование от странната красота на бременността беше примесено с ужаса от пародията, в която двамата с Джордан превръщаха този жизнерадостен естествен процес.
Джил не беше щастливата, изпълнена с очакване майка, за която я мислеше светът. Бебето не беше любимият плод, който самата тя искаше то да бъде. Нито пък Джордан бе любящият съпруг, какъвто го описваха по вестниците. Всичко бе една огромна лъжа.
А причината за това бе, че в семейството имаше четвърти член, незрим и опасен, чието присъствие бе обсебило всички останали и ги бе превърнало в нещо, което те не бяха. И тази вдъхваща ужас съперница, притежаваща място в сърцето на Джордан, сега хвърляше сянката си върху самото съществуване на Джил. Тя започваше да чувства присъствието й в утробата си, където бе заченато собственото й дете. Виждаше я върху лицето си, като маска, която, надяната веднъж, вече не можеше да бъде свалена, като неизлечима зараза.
Или това бяха безумни мисли? Нима представляваха психически отклонения, породени от стреса, неизменно съпътстващ Джил през всичките тези месеци, от ревността й и разяждащата я потисната страст? Тя не знаеше. Просто си даваше сметка, че не е способна да се отърси от тях. С всеки изминал ден те я сграбчваха все по-здраво, бавно, безпощадно, докато детето в утробата й непрестанно растеше.
Колкото до Джордан, той не се съмняваше, че детето му е било заченато в нощта на перверзното превъплъщение на Джил. Освен това не беше в състояние да я погледне, без да види маската, която бе надянала през онази съдбоносна нощ. Витаещият образ, на когото Джил вдъхна живот по такъв съвършен начин, вече не можеше да бъде изтрит. Всеки път, когато я видеше, споменът за него изникваше в съзнанието му. И този факт, по-натрапчив от всякакъв укор, сега го държеше далеч от Джил.
Той осъзна със закъснение, че когато за първи път срещна Джил и стана жертва на магическото й сексуално въздействие, по времето, когато все още скърбеше по Лесли, онова, което го бе привлякло неудържимо, бе именно тази странна прилика и особеното подобие на техния чар. По онова време той не я беше осъзнал, беше твърде отдаден на мига, за да я забележи. Но сега си даваше сметка, че е била там от самото начало, някаква странна аура, която Джил притежаваше като амулет, който добавяше към собствената й същност нещо от Лесли.