Очакваше с нетърпение останалата част от деня. Заедно с персонала току-що бяха завършили нова рекламна кампания за една основна нюйоркска банка, която имаше клонове из целия Лонг Айлънд. Това беше поръчка, която обичайно щеше да отиде към някоя основна манхатънска агенция. Но поредицата от успехи напоследък на „Уилър Адвъртайзинг“ привлече погледа на банковите администрации, а личният чар на Лесли свърши останалото.
Тази вечер в офиса щеше да има малко празненство, последвано от спокойна вечер у дома с Рос. Лесли щеше да лелей в обятията му на дивана, както правеше всяка вечер. После щяха да се качат горе и ако Рос имаше сили, да се любят.
Те отново правеха усилени опити за бебе. Идеята за бъдещо дете бе придобила ново значение и за двамата. Рос вече не виждаше в това обикновено потвърждение на собствената си мъжественост. Нито пък някой от тях го възприемаше като оправдание за неравностойния им брак или като доказателство за любовта на Лесли към Рос. Тази любов отдавна се бе самодоказала чрез хиляди жертви.
Не. Желаното дете сега въплъщаваше последния бунт на тяхната любов срещу неизбежната смърт, смъртта на Рос. Лесли знаеше, че бракът й не може да продължи още дълго. Тя искаше дете, за да вложи в него любовта си към Рос и да го замести в бъдеще.
Правенето на любов бе винаги неловък и рискован момент за мъж в деликатното положение на Рос. Но той приемаше предизвикателството с обичайната за себе си комбинация от смелост и чувство за хумор. И винаги с огромна нежност и любов към Лесли. По някакъв странен начин тя никога не се бе наслаждавала на сексуалния им контакт толкова, колкото сега. Държеше го в обятията си и използваше тялото си находчиво, като му помагаше да постигне удоволствието, което някога настъпваше толкова лесно и естествено. Нейната изобретателност и инициатива като любовница я караше да се чувства по-обвързана с Рос, повече негова съпруга. Техните успешни сливания бяха като малък триумф на любовта над болестта.
С тази мисъл Лесли навлезе в алеята пред къщата. Остави колата отвън, отвори вратата на гаража и влезе през кухнята.
Документите, които й трябваха, бяха в кабинета, но тя застина за миг в кухнята, заслушана в тишината на празната къща. После влезе предпазливо във всекидневната, като се оглеждаше, и отново се ослуша.
Не се долавяше никакъв звук, не се чуваше дори приглушеното скърцане от слягането на къщата или почукването на клон по някой от прозорците. Беше просто една празна къща по обяд — нищо повече.
Докато стоеше, заслушана в тишината, тя не си призна, че бе разтревожена заради Тони. Не беше казала на Рос за срещата си с Тони пред болницата. Нито пък й беше хрумнало да се обади в полицията или да сподели с някого за инцидента.
От една страна, тя смяташе твърдо, че Тони е една далечна и несъществена част от нейното минало. Не можеше да приеме мисълта, че той ще посмее да се натрапи в настоящия й живот. Това беше абсурдно. Тя му го беше казала онзи ден в гробището и беше сигурна, че той е разбрал колко е категорична.
От друга страна, тя бе твърде изтощена от грижите си по Рос в този труден период, за да възприема Тони сериозно. Срещата й с него я бе накарала да осъзнае колко жалък бе моралът му като човек. Въпреки че беше висок, красив и силен, той бе толкова повърхностен, толкова лишен от сериозността, която тя вече очакваше от един истински мъж, че той не беше успял да я впечатли нито с клетвите си в любов, нито със заплахите си.
Хвърляйки поглед назад към миналото, тя просто не можеше да повярва, че някога е била толкова наивна да смята, че е влюбена в този човек. Освен това чувстваше, че разумът издига висока стена между младежките й прегрешения с Тони и сегашния й живот, който във всяко отношение бе твърде сериозен. За Рос щеше да бъде толкова абсурдно да научи за Тони, колкото например за някоя детска любов на жена си, още докато е била дванайсетгодишно момиченце.
Въпреки това, когато се връщаше от работа, особено когато Рос не си беше вкъщи, тя се улавяше, че застива, изострила сетива, и се вслушва в тишината с непроявявана досега бдителност. Спомни си маниакалния поглед на Тони в гробището, налудничавата му убеденост, че е прав. Този поглед я плашеше достатъчно, за да я държи нащрек.
След продължителен миг на самотно бдение, Лесли излезе от кухнята и отиде в кабинета. Намери документите, които бе оставила там същата сутрин, и ги сложи в чантата.
Докато се връщаше към кухнята, тя се погледна в огледалото в коридора и забеляза, че тушът за мигли се е размазал. Избърза нагоре към спалнята, за да напудри лицето си и да оправи грима.
За да отиде в банята, трябваше да мине през спалнята. Видя леглото, на което щеше да лежи същата вечер с Рос след празненството. Тогава щеше да им предстои цял уикенд за отдих. Лека усмивка докосна устните й, докато си пудреше носа и си оправяше грима.
Все още мислеше за Рос и почивката, която ги очакваше, докато бързо прекосяваше спалнята, за да слезе на долния етаж.
Изневиделица една силна ръка я сграбчи и се уви около врата й, преди изобщо да може да извика.
Тони я дръпна грубо на леглото до себе си. Нямаше нужда да вижда лицето му, за да разбере, че е той. Някогашният спомен на тялото й за допира му беше достатъчен, за да й подскаже кой я държеше. За част от секундата се замисли как бе успял да се скрие така умело в собствената й спалня.
Опита се да се съпротивлява, но ръката, която я притискаше, бе толкова здрава, а и както бе отслабнала физически, изобщо не можеше да му бъде достоен противник. Главата й бе притисната към възглавницата. На нощното шкафче видя чашата и шишенцето с лекарство за Рос. Обзе я неистов гняв. Почувства се хваната в отвратителен капан.
— Какво си мислиш, че правиш? — изсъска тя в завивките. — Махай се оттук!
— Обичам те!
Думите бяха шепот в ушите й, почти изповед. Все пак я свариха неподготвена, въпреки че ги беше чула от устата му по време на разговора им в гробището. Тогава тя не ги беше възприела сериозно. Но сега тревожната и почти умолителна нотка в гласа му я изненада.
Тя престана да се мята, но тялото й остана напрегнато и със самата си скованост показваше колко нежелан е допирът му. Започна да мисли трескаво, търсейки най-бързия начин да го прогони от дома си.
— Не, не е вярно — отвърна тя.
Ръката я притисна отново, този път по-силно. Почувства коляното му над бедрата си. Сега си даде сметка, че ласкавите му думи прикриваха едва сдържан гняв.
— И ти ме обичаш — измърмори той, докосвайки с устни ухото й. — Признай си го. Кажи го.
— Никога. — Едва успя да го изрече, тъй като устата й бе притисната във възглавницата. Но от деформирания й глас отговорът й прозвуча още по-гневно.
За момент настъпи мълчание. Тя чувстваше как той се опитва да осмисли думите й, преценявайки степента на съпротивата й. Имаше някакво неизказано чувство, сякаш и двамата бяха на ръба на нещо.
После Тони мушна коляно между бедрата й. Вбесена, тя отново започна да се мята с всички сили. Той притисна още по-силно главата й във възглавницата.
— Викай, ако искаш — каза той. — Всички съседи са на работа. Да, аз проучих квартала, Лесли. Знам всичко за теб. Но в случай, че някой те чуе, за мен това е без значение. Нямам нищо против всички да разберат. И съпругът ти също. Аз не се боя да кажа на света кой съм и какъв съм ти.
Лесли не каза нищо. Тя едва си поемаше дъх и да извика, бе немислимо. Тежестта на тялото му я задушаваше.
— Сега ме чуй — каза той. — Искам от теб нещо съвсем елементарно. Само ми кажи истината. Признай ми, че ме обичаш и че никога не си преставала да ме обичаш. Признай ми, че не понасяш този съсипан старец, който се явява твой съпруг. Че никога не си го обичала… във всеки случай не както мен. Просто престани да лъжеш, Лесли, и всичко ще бъде наред. Обещавам ти.
Тя поклати глава. Нямаше да се огъне пред него, без значение колко я притискаше. Волята й бе по-силна от неговата. Дори мотивиран от любов, Тони не беше човек като нея. Той нямаше силата да властва над нея.
Но тази мисъл излетя от главата й, когато ръката му вдигна полата й и напипа ластичната материя на бикините й.
Миг по-късно тя почувства докосването на пръстите му между краката си.
Нещо в нея избухна. Тя се разтрепери, затресе и почна да се мята на всички страни. Разкрещя се, но протестите й бяха задушени от възглавницата, притиснала устата й. Всички мускули на тялото й се бяха стегнали в отчаяние.
Но пръстът продължаваше да се движи между краката й, търкайки влажната плът.
— Нали ме искаше тук преди? — мърмореше Тони. — Не виждаш ли, Лесли? Ти си създадена за мен.
Смъкна бикините й надолу.
Дълбока въздишка се изплъзна от устните му, когато видя голотата й.
— Толкова си хубава! — възкликна той.
Млечната заобленост на задните й части, дългите, красиви бедра, тънкият кръст, изтънял още повече от страдание, твърде много работа и тревоги, накара сърцето му да трепне.
— Господи, обичам те! — прошепна той. — Нямаш представа колко много. Годините, които пропилях… Съсипах си живота заради теб.
Безумие и логика хаотично се смесваха в гласа му, който сега бе станал дрезгав от страст.
— Кажи, че ме обичаш — настоя той. — Само го кажи, и ще спасиш и двама ни. Толкова е просто, скъпа.
— Мразя те!
Думите се изтръгнаха неволно. Тя се надяваше се, че той не ги е дочул, но не беше права. Усети го как се напряга.
Сграбчи косите й и разтърси главата й.
— Мразиш ме значи? — попита той с яростен присмех в гласа. — Мразиш ли ме?
Бикините й бяха смъкнати почти до коленете. Той ги дръпна силно и ги скъса. Ръката му здраво я притискаше в кръста.
— Значи ме мразиш — продължи той. — Сега ще видиш кой кого мрази.
Тя усети, че тялото му се движи и долови зловещото шумолене от събличане на дрехи. Знаеше какво щеше да се случи в следващия миг. Заля я пристъп на гняв и тя започна яростно да се съпротивлява.