— Да те вземат дяволите! Махай се оттук! Само да си посмял…
Но не можеше да му бъде равностоен противник. Много скоро той си смъкна слиповете и тя усети голите му крака върху своите.
— Аз бях първата ти любов — редеше той, докато я възсядаше. — Люби се за първи път с мен и ми беше благодарна. Молеше ме за още. Помниш ли? Все не ти стигах. Аз те дарих с малкото ти момченце. А сега ти ми казваш, че ме мразиш.
Цялото й тяло трепереше като лист. Усети как той се насочва към слабините й. Притисна се там, топъл и напрегнат, и започна да се движи. Вече беше влажен и готов да проникне в нея.
— Тони, само ако посмееш… — Тя се опита да го сплаши, но думите просто увиснаха във въздуха. Гласът й се превърна във вик на ярост и безпомощност.
Бавно той проникна в нея. Усещането, че е там вътре, за нея бе отвратително. Чувстваше го като чудовище, като ужасно, омразно нещо, което се бе натрапило във влажната неприкосновена и уязвима част от нея.
Той започна да се движи, като я държеше с железните си ръце, а онова нещо в нея стържеше и пронизваше, тласкано от манията му да си я върне и от собствената му ярост.
— А-ах — изпъшка той. — Обзалагам се, че отдавна не си го изпитвала, нали, скъпа?
Той се трудеше плавно и ритмично. Това беше абсурдна пародия на нежност.
— Басирам се, че тоя твой съпруг хич не го бива в това — въздъхна той. — Готов съм да се обзаложа, че изобщо не може да го вдигне така за теб, нали? И преди да се разболее пак е било същото, сигурен съм. Той е старец. Нима смяташ, че може да ти бъде мъж като мен? Мислиш ли, че може да ти направи деца, каквито можеш да имаш от мен?
В гласа му звучеше триумф и предизвикателство.
— Бас държа, че сте опитвали — продължи той. — Нали? Няма начин. Пробвали сте, ама него не го бива.
Внезапно Лесли престана да се съпротивлява. Лежеше неподвижна, изтегляйки се навътре в плътта си, там, където той не можеше да я докосне. Остави му тялото си като мъртва обвивка. Нека го вземе тогава. Но никога нямаше да се домогне до свободата й, до душата й. Те принадлежаха на Рос и лично на нея.
Тони незабавно усети това отдръпване. Студенината й го вбеси.
— Кучка! — изсъска той. — Оставяш ме да изсъхна. Това ти е играта през цялото време. Хвърляш ме на вълците и продължаваш да си живееш живота… Проклета кучка!
Той я удари по главата. При вида на красивата коса, която се разпиля по възглавницата, я удари отново. Тилът й пламтеше от ударите.
— Хайде, котенце — изръмжа той през стиснати зъби. — Не можеш да ми издържиш… Хайде!
Непрекъснато усилваше тласъците. Удари я отново, после зарови пръсти в косите й, дръпна я грубо и започна да си играе с главата й като жестоко дете с играчка.
Но тя вече не усещаше нищо. Беше намерила скривалище дълбоко в сърцето си, а то бе много по-силно, отколкото той смяташе. В това недосегаемо кътче скри любовта си към Рос и вярата си в онова късче живот, което бе спасила за тях двамата. Тони не можеше да проникне там нито с тялото си, нито с яростта си.
— Проклета кучка!
Тя чуваше ругатните и обидите му, но не чувстваше абсолютно нищо. Това бе нейната победа над него. Той нямаше място в сърцето й и тя му го доказваше.
Но някъде зад яростта му тя долавяше и чувстваше отчаянието му. Разбираше, че нещо в него се е отприщило, когато я е видял отново след всичките тези години, които вероятно са били ужасни за него. Осъзнаваше, че той протяга ръце към нея като към спасителен пояс, последна шамандура, която да го предпази, да не го остави да бъде погълнат от плаващите пясъци на собствения му живот. И с това, че го отхвърляше, колкото и оправдана да бе реакцията й, тя всъщност го оставяше да се удави.
Тъй че в неговите наказателни тласъци имаше нещо повече от ярост. Имаше безкрайна безпомощност и отчаяние, които тя можеше да наблюдава почти невъзмутимо от огромното разстояние, на което се бе отдръпнала.
И когато накрая яростта му избухна вътре в нея и тя чу дрезгавите му стенания, изведнъж осъзна, че това са воплите на едно отчаяно дете, не на здрав и силен мъж. У Тони нямаше сила. Вече не. Може би никога не е имало. Нито когато се беше запознала с него, нито много по-рано. Във всеки случай сега той бе свършен, победен от живота и от собствената си некадърност. И той бе направил жалък опит да си го изкара върху тялото й заради провала си. Отвлечено тя размишляваше, че вероятно това бе същността на изнасилването — импотентният гняв на мъжкаря, който си отмъщава на женското тяло за собствената си слабост. Един акт на омраза безспорно, но и на мъчителен, безпомощен копнеж.
Когато се дръпна и излезе от нея, тя не помръдна. Чувстваше как матракът под нея се поклаща, докато той ставаше от леглото. Чу го да се облича.
— Ти ме накара да го направя — каза той, като все още дишаше тежко. — Аз не исках да ти причинявам болка. Исках да те обичам. Но ти ме изостави. Имаш си тук своето кътче, играеш си на семейство с твоя старец. Не те е грижа за мен. Ти си единствената жена, която някога съм обичал и въобще не ти пука за мен. Нали?
Тя чу унижението в тези последни думи. Но не помръдна. Лежеше по корем, слушаше биенето на сърцето си и дишането си във възглавницата. Остави неподвижността и мълчанието си като последен отказ да се трогне от него.
Но в същото време осъзнаваше, че той бе искрен, когато каза, че тя е единствената жена, която е обичал истински. Картината на неговото отчаяние и самота й причиниха болка почти колкото насилието, което бе упражнил над нея. Единствено и само по този начин Тони винаги бе успявал да я трогне въпреки всичко.
Сега той, изглежда, успя да се овладее.
— Помисли за това, което се случи днес — каза. — Ти се връщаш при мен. По-добре се приготви. Нищо не може да застане на пътя ми, Лесли. И нищо няма да ме спре!
Звукът на лудостта му, която отново го караше да бърбори празни приказки след онова, което се бе случило току-що, я вбесяваше. Искаше да му изкрещи колко го презира, да спука детския му балон с най-жестоки думи, които можеше да намери. Но знаеше, че ще допусне грешка. Нещата бяха отишли твърде далеч. Тя трябваше да го накара да си тръгне и по-късно да намери време да планира стратегия как да се отърве от него.
Тя не вдигна поглед. В мълчанието си изглеждаше едновременно победена и недосегаема, безпомощна и тайнствена.
— И не викай полиция — допълни той. — Защото, ако го направиш, ще убия Рос.
Малкото име на Рос, изречено от Тони, й прозвуча непоносимо. Но тя не каза нищо.
— И бездруго той е пречката. Нали така? — попита Тони. — Нямаш никаква полза от него — той е твърде болен и твърде стар за това — но си е пречка. Това е основното, нали?
Лесли усети, че тялото й се смразява. Значи ето каква бе неговата игра. Заплашваше Рос, не нея. Виждаше Рос като основна причина за съпротивата й да го приеме. И в известен смисъл беше прав.
— Ти никога не си го обичала — каза Тони. — Чувствах го през цялото време. И сега пак. Той е просто преграда, която си издигнала между себе си и своето минало. Но няма да се измъкнеш по този начин, Лесли. Ще трябва да го оставиш и да се върнеш при мен, където ти е мястото… или той ще пострада. Слушай какво ти разправям, Лесли, аз не се шегувам. — Той млъкна за момент и после добави: — И без това е наполовина мъртвец.
Манията на Тони го бе направила хитър. Той знаеше какво ще я изплаши най-много. Не заплахата, че ще я отвлече, че ще й причини болка, дори че ще я убие. А една друга заплаха — че ще посегне на Рос, един беззащитен инвалид, последната й връзка с щастието.
Той постоя още миг, преценявайки ефекта от думите си върху нея. После изпъна рамене и се приготви да тръгва.
— Днес не съм бил тук — добави. — Имам добро алиби. Аха, помислил съм и за това. Помислил съм за всичко, Лесли. Не можеш дами попречиш да заема мястото, което ми се полага.
Той я погледна и устните му се изкривиха в злобна усмивка.
— Но ти няма да се обадиш на ченгетата, нали? Не и ако искаш съпругът ти да остане жив.
Сведе поглед към нея. Тя изглеждаше покъртителна и в същото време невероятно красива с тази пола, вдигната на кръста, стройните крака — изпънати върху леглото и спермата му вътре в нея. В този миг той усети, че по някакъв начин е възвърнал властта си над нея. Освен това я обичаше повече от всякога.
— Оправи се и отивай на работа — каза той. — И не забравяй — скоро ще ме видиш отново!
После излезе от стаята.
57
Ню Йорк, 10 януари 1980 г.
Това бе първата пресконференция на Джил.
По настояване на медиите и на личните си съветници Джордан най-накрая бе помолил съпругата си да позволи да бъде интервюирана заедно с бебето. Представителите на пресата по целия свят поглъщаха с любопитство всяка новина за първата рожба на най-богатия американец. Самият брак на Джордан с Джил толкова време не слизаше от заглавията, особено след развода му с Барбара, че плодът на този брак бе голяма новина.
Но имаше и по-важна причина Джордан да помоли своята съпруга да отстъпи пред настоятелните молби на медиите. Джордан се нуждаеше от подкрепата на всички реномирани вестници, които можеше да спечели в този решителен момент от първоначалното осъществяване на проекта „Лазаръс“. Той беше установил, че прокарването на законопроекта през Конгреса е само началото. Съдействието на какъвто и да е брой влиятелни личности, вън и вътре в правителството, се изискваше на всеки етап от този продължителен процес. Много от тези хора вече започваха да отказват подкрепа, докато Джордан или ги принуждаваше, или им предлагаше някакви услуги.
В този момент беше от първостепенна важност Джордан да запази не само задкулисното си въздействие, но и своя положителен обществен имидж. От това можеше да зависи бъдещето на неговия проект. Като най-младият и дръзновен богат бизнесмен на Америка, Джордан вече имаше блясък, който липсваше на равните му от света на финансите.
Красивата му жена и новороденото бебе увеличаваха този блясък и го превръщаха в обожавана от обществото фигура. Той трябваше максимално да се възползва от това преимущество.