В един момент стана сериозна и заговори за любовта си към Джордан, за техния брак и раздяла.
— В известен смисъл — каза тя — аз имам специални чувства към Мег и Джил. Виждате ли, аз не можах да даря Джордан с детето, което исках да има от мен. Опитвахме всичко, но явно не ни е било писано. Не това бе причината за раздялата ни, но винаги съм го чувствала като голяма загуба. Когато Джордан се ожени за Джил, аз самата ги насърчавах за бебе. А сега Мег вече е сред нас и аз се чувствам като кръстница. Никой не я е желал на бял свят повече от мен. И никой не може да я обича повече… с изключение на родителите й, разбира се.
Джил наблюдаваше всичко това с удивление. Барбара сипеше лъжите си виртуозно. Репортерите бяха истински трогнати от привързаността й към детето. Едва ли някой подозираше, че Барбара не бе стъпвала в дома им до този ден, че не бе изпратила поздравителна картичка нито за бременността на Джил, нито за раждането на Мег и нито за миг не бе проявявала и капчица сърдечност към Джил.
Това бе едно възхитително представление, достойно за самата Джил, и то в най-добрата й форма.
Тя обаче изобщо не подозираше каква бе целта на всичко това.
След петнайсетина минути бъбрене с репортерите Барбара каза, че трябва да си тръгва. Джил нямаше търпение да я изпрати и да се оттегли в спалнята си.
Фотографите настояваха за снимка на двете жени с бебето. Мег започваше да се унася, но Джил я вдигна внимателно и я гушна до гърдите си. Барбара застана до Джил. Направиха снимки на Мег с Джил, после на Мег с Барбара и накрая с двете заедно. За облекчение на Джил бебето се примири с всичко това, без да се оплаква.
После бавачката взе Мег и Джил остана насаме с Барбара, а репортерите за втори път започнаха да си прибират нещата. Джил погледна Барбара, която съзерцаваше малката Мег в ръцете на бавачката.
— Как влезе тук? — попита тя тихо, когато беше сигурна, че никой от репортерите няма да я чуе.
— Една от тях ми е приятелка — отвърна Барбара. — Спомена ми за това мило събиране и аз реших да намина. Исках да видя малката.
Както гледаше Мег, присви очи.
— Красива е, нали? — попита тя.
Джил кимна.
— Да.
Последва кратко мълчание, само колкото изпънатите нерви на Джил да усетят оръжието, което се точеше в мисълта на Барбара, за да бъде използвано срещу нея.
— Но не прилича на теб — добави Барбара. Гласът й беше суров, поверителен и недостъпен за останалите.
Джил направи усилия да прикрие реакцията си на тези думи. Трябваше да продължава да се усмихва за един-двама фотографи, които продължаваха да снимат.
— Не разбирам какво имаш предвид — каза Джил.
— Много добре разбираш — каза Барбара и покровителствено хвана ръката на Джил, докато тя се усмихваше към репортерите. — Не прилича на теб. Прилича на нея. Затова Джордан е така луд по Мег.
— На кого? — попита Джил, пребледняла.
Барбара се обърна и погледна Джил в очите.
— Ако още не си го разбрала, жал ми е за теб.
Джил усети, че й се завива свят. Стаята буквално се залюля пред очите й. Думите на Барбара бяха толкова възмутителни и в същото време така близко до раната вътре в нея, че ги почувства палещи като отрова.
Събитията се нижеха като картини на разкривен екран. Върнаха бебето на Барбара за прощална целувка. После Барбара прегърна Джил, преди да се сбогува на фона на аплодисментите и благопожеланията на репортерите.
Джил успя някак си да се сбогува с нея и после да се отърве от журналистите. Пелената, която я отделяше от околния свят през тези последни мигове, бе станала още по-плътна. Чувстваше се така, сякаш се промъкваше през море от плаващи пясъци.
„Тя не прилича на теб. Прилича на нея.“
Думите бяха като зловещ хорал, който отекна мрачно в душата на Джил. Прозвучаха правдоподобно, ужасно реалистично, защото отразяваха ирационалните страхове, които я бяха обсебили още от раждането на детето, страхове, които я откъсваха от Мег и Джордан и я оставяха в миазма от отчаяние и самота.
„Тя прилича на нея.“
Джил остави Мег на бавачката и се довлече до горния етаж. Глътна две успокоителни вместо едно и успя да си вземе горещ душ, след което се строполи на леглото си. Репортерите си бяха отишли и Мег спеше. Джил беше сама. Но не можеше да заспи. Дори сънотворните не успяха да й осигурят някакво отпускане. Думите отекваха в нея, невъзможни и в същото време реалистични, безумни и едновременно с това жестоко логични.
Тя прилича на нея.
Лежеше на леглото си и наблюдаваше как сенките на следобеда пълзят по тавана тайно и зловещо. Чудеше се дали някога ще може да заспи отново. Думите в съзнанието й нямаше да й позволят, защото бяха отворили вратата към нещо невъобразимо.
В другата стая, някъде отдалече, долови гласа на дъщеричката си, която сладко мълвеше нещо в съня си.
58
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
Лесли Уилър се взираше в очите на съпруга си.
— Обичам те.
Рос се усмихна въпреки болката. Макар че измъченото, почти сурово изражение не слизаше от лицето му, сега то бе озарено от сиянието на любовта, което сгря душата на Лесли.
— И аз те обичам, малката — каза той и чувството му за хумор се издигна като щит да закриля тях и любовта им.
Тя все още беше гола, но вече му беше помогнала да си облече пижамата. Току-що бяха правили любов. Постигнаха го по финия, сложен и труден начин, който болестта ги бе принудила да овладеят. Тази вечер бяха успели. Рос бе свършил вътре в нея и Лесли беше щастлива.
Той лежеше и й се възхищаваше. Въпреки тревогата и преумората, от които бе отслабнала, тя изглеждаше невероятно красива. Излъчваше някакво особено сияние, което я правеше неустоима.
Той докосна гърдите й. Вкуси с наслада от физическото й присъствие, хранейки се с любовта й към него. Очите му искряха с възхищение и признателност.
Постепенно на лицето му се изписа умора.
— Не оставай до много късно — заръча й той.
— Няма — отвърна тя.
Откакто бе получил първия си инсулт, той си лягаше час-два преди нея. Невероятните усилия по време на сеансите в рехабилитационния център така го изтощаваха, че трябваше да се прибира в спалнята още в началото на вечерта. Лесли оставаше, довършваше някоя работа от офиса, понякога чистеше нещо по къщата, просто четеше или размишляваше.
Той гледаше как нощницата й се плъзна по силуета на голото й тяло.
— Каква жена! — възкликна с усмивка той. — Не знам какво съм сторил, че да те заслужа.
Тя го приближи отстрани.
— Лека нощ — прошепна и го целуна по устните. — Обичам те.
— А аз двойно — измърмори той, полузаспал.
Тя угаси осветлението. Докато излизаше от стаята, долови равномерното му дишане.
Отиде в кухнята и се спря да прегледа списъка си за утре. Предстоеше й дълъг ден в офиса, включително и обяд с клиент. На път за вкъщи трябваше да напазарува. Типичен изтощителен ден, подобен на толкова други, с които бе свикнала през последната година.
Излезе от кухнята и отиде в сутерена, като проверяваше вратите и прозорците. После обиколи всекидневната, гаража, задната веранда, външната врата откъм на кухнята. Накрая се качи на пръсти горе и отново провери всички прозорци.
Когато свърши, отново се върна във всекидневната, където светеше само една лампа до пианото. Почете около половин час, като бавно отгръщаше страниците на книгата си от библиотеката. Беше роман. Усмихна се, когато си спомни колко пъти го беше вземала и връщала, докато работеше при госпожа Бабидж в библиотеката.
В десет и половина угаси светлината и се настани в едно от креслата, вслушвайки се в обичайните нощни звуци. В гората навън се обади бухал. Една кола зави зад ъгъла в края на улицата, от което се чу лекото изскърцване на гумите по паважа. Долови познатото топуркане на една катеричка, която често притичваше по покрива.
Стискаше в ръце най-дългия и остър кухненски нож, който притежаваше. Нямаше да го остави през цялото време, докато седи тук. Знаеше, че същата вечер можеше да заспи в това кресло, както беше правила толкова пъти през изминалите няколко седмици. Рос никога нямаше да разбере за това, тъй като тя винаги се връщаше в леглото късно през нощта и сутринта се събуждаше до него.
Лесли охраняваше своя дом.
Реши да постъпи така след дълго и неудовлетворително събеседване с един лейтенант от полицията, някой си Грег Клемънтс.
Описа положението си на лейтенанта ясно и безпристрастно, разказа му за някогашната си връзка с Тони Доранс, за брака си с Рос, за удара на Рос и завръщането на Тони. Не скри абсолютно нищо, включително й онова, което се бе случило последния път, когато Тони бе дошъл в къщата й, въпреки че й костваше много.
Лейтенантът бе любезен, отнесе се към нея с разбиране, но полза нямаше.
— Ако незабавно бяхте повдигнали обвинение за изнасилване срещу него, можехме да направим нещо — каза той. — Обстоятелствата са тежки…
Тъжната усмивка на Лесли му подсказа защо не бе предявила обвинение срещу Тони. Знаеше колко незначителни са шансовете да прати Тони зад решетките за изнасилване. Щяха да бъдат само неговите показания срещу нейните. Освен това Тони беше казал, че има сигурно алиби. И вероятно не я беше излъгал. Манията му го беше направила безмилостно хитър — обстоятелство, което тя не трябваше да подценява.
Имаше и друга причина за нежеланието си да се сражава с Тони публично. Тя искаше да запази двете половини от живота си разделени. Не искаше Рос, вече болен и дълбоко угрижен човек, който буквално се бореше за живота си, да разбере за Тони. Мисълта за това й се струваше противна. Искаше да защити Рос на всяка цена.
— Как да постъпя в такъв случай? — попита тя. — Тони ще се върне. Сигурна съм. Мисля, че ще се опита да нарани Рос. Той го вижда като пречка между себе си и мен.
Детективът кимна замислено.
— Вижте, мога да открия къде живее чрез застрахователната компания, за която работи. Ще го издирим и ще проверим дали срещу него има някакви обвинения и дали е осъждан. Но нищо повече. Само че преди да е направил нов опит, не можем да предприемем никакви мерки. Никой няма право да арестува човек за нещо, което би могъл да извърши. Мога всяка вечер да пращам патрулна кола покрай вас просто за да ви проверява. Но нищо повече. Съчувствам ви за проблема, госпожо, но ние нямаме нито средствата, нито хората, необходими за подобни ситуации.