— Имах си го — отвърна той. — Това е Дивият запад. Не знаеше ли? Длъжен съм да защитавам жените си.
Изненадана от жизнерадостния му хумор, Лесли се усмихна и го целуна. После за учудване и на самата себе си, избухна в ридания.
Той дълго я държа така, коленичил в горния край на стълбището, притиснал главата й до гърдите си. Погали косите й и сложи ръка на рамото й.
— Трябваше да ми кажеш — промълви накрая той. — Можех да ти помогна по-рано.
Тя кимна.
— Не исках да те замесвам — обясни тя. — Разбираш ли, всичко това бе толкова отдавна. Истинско безумие, че бе решил да се връща по този начин. Просто смятах, че трябва да се оправя сама, да… Не знам какво съм смятала.
Не без усилие Рос седна до нея на най-горното стъпало. Тя си даде сметка, че той е инвалид, който не може да извършва ред елементарни дейности. И все пак, току-що бе спасил живота й. Бе защитил техния дом. В този момент се разкъсваше между гордостта от него и срама от онова, което бе причинила на двамата.
Следващите му думи я свариха съвсем неподготвена.
— Ти предупреди ли семейство Байър? — попита той.
Тя поклати глава.
— Не съм мислила за това. Той искаше мен. Само спомена Тери, за да се опита да ме убеди…
— Трябва да им се обадиш — настоя той. — И на полицията. Като предпазна мярка.
— Да, прав си.
Внезапно тя пребледня и погледна Рос изумено.
— Искаш да кажеш… че си знаел за…
— Отдавна — отвърна той. — Разбрах още преди да се оженим. Но не исках да ти казвам. Това беше твоя лична работа. Реших, че ще ми кажеш, когато ти намериш за добре.
— И никога не си ме обвинявал? — попита тя.
— За какво да те обвинявам? Защото си човек? И имаш минало? Обичах те повече от всичко. Съжалявам само, че трябваше да го изтърпиш сама. Трябваше аз да те закрилям, а не обратното.
Тя го прегърна силно.
— Ти наистина ме защити.
И беше права. В този миг за първи път от толкова месеци насам Лесли се почувства в безопасност.
Две нощи след нападението, което Тони Доранс извърши в дома на Лесли, един мъж похлопа на вратата на Клиф Байър във Фармингтън, Лонг Айлънд. Когато Джорджия Байър отвори, непознатият я заплаши с пистолет и поиска от нея да му доведе малкото си момченце.
Джорджия бавно отстъпи назад. Мъжът я последва.
Когато вратата се затвори зад него, шестима униформени полицаи го поздравиха със заредени пистолети. За секунди обезоръжиха похитителя, сложиха му белезници и му прочетоха правата.
Тони Доранс — с превързана лява ръка заради огнестрелната рана, която бе получил преди две нощи — бе откаран на задната седалка на патрулната кола в полицейския участък и впоследствие му бе наложена мярка за неотклонение отместен съдия. Месец по-късно бе съден за опит за отвличане, за нахлуване в чужд дом, за насилие, телесна повреда, за незаконно притежаване на нерегистрирано оръжие и ред други обвинения, свързани с тероризирането от негова страна на Лесли Уилър и опита му за отвличане на Тери Байър.
Съдебните заседатели единодушно го признаха за виновен и Тони Доранс бе осъден на четирийсет години затвор. След произнасяне на присъдата бе откаран в „Атика“, където започна своя нов живот като затворник.
59
Ню Йорк, 20 февруари 1980 г.
Очите на целия свят бяха насочени към Джил Лазаръс.
Снимката й с малката Мег бе по кориците на повечето списания. Националните медии я обсипваха с внимание не само заради красотата и популярността й като съпруга на Джордан Лазаръс и майка на първото му дете, но и по ирония на съдбата заради забележителната демонстрация на „класа“ и благородство, с което Барбара Консидайн бе привлякла вниманието към тях двете.
По някакъв начин епизодът с Барбара бе възпламенил интереса на пресата. Обществото се залъгваше с идеята за сърдечни взаимоотношения и дори близко приятелство между двете съпруги на Джордан Лазаръс. Джил бе обсаждана от репортери, които искаха да й зададат въпроси не само за Джордан и Мег, но и за приятелството й с Барбара. Имаше дори желаещи да направят пространно интервю с двете заедно, но Барбара тактично отказа с аргумента, че е твърде заета. Всъщност Джил не беше виждала Барбара от деня на изненадващата й поява на пресконференцията заради Мег.
Потокът от настоятелни молби за интервюта с Джил не секваше. Джордан трябваше да наеме нова секретарка просто за да ги разпределя. А Джил не можеше да отказва на всички, тъй като новият й имидж бе чудесно преимущество за Джордан и неговия проект. Всяка седмица основните радиостанции съобщаваха за нови дръзки промени, които се извършваха във вътрешността на големите градове, благодарение на Джордан и неговата армия от инженери, крупни бизнесмени и финансови експерти. Проектът „Лазаръс“ бе сензация. И Джил Лазаръс бе част от нея.
Когато не даваше интервюта, тя вземаше все повече хапчета, като ги смесваше в ефикасни комбинации в напразни опити да потуши вулкана вътре в себе си. Но с увеличаване на дозата те като че ли отслабваха въздействието си. С всеки изминал ден Джил все повече губеше почва под краката си.
Винаги когато бе възможно, си стоеше вкъщи, търсейки убежище от любопитството на външния свят. Но домът за нея се бе превърнал в мрачния затвор, където толкова неща й напомняха със зловеща натрапчивост за собствената й самота и самоунищожение.
Все по-рядко виждаше Джордан, възпрепятствана от новите си обществени задължения. А когато бяха заедно, той никога не я допускаше до себе си, изправил между двамата своя щит от хладна учтивост. Беше по-мъчително да го вижда, отколкото да мисли за него, докато бяха разделени.
Междувременно, да бъде с Мег, за нея се превръщаше в истинско страдание. Колкото повече изучаваше лицето й, усмивчиците й, докато детето си играеше в леглото или в кошарата, толкова по-странна й се струваше. Далеч без да бъде любимото продължение на плътта й, Мег й изглеждаше като непознато същество, което със собственото си съществуване представляваше част от затвора, който откъсваше Джил от света.
Джил вече бе достигнала етапа, в който бе загубила доверие в себе си по отношение на бебето. Страхуваше се не само от въздействието, което можеше да има постоянната й упоеност, а дори повече от хаоса от чувства, които бушуваха в нея. Колкото повече се опитваше да се отърси от собствените си натрапчиви идеи, толкова по-упорито те се загнездваха в съзнанието й, замъгляваха го и я изпълваха с ужасни и непонятни мисли. Тя вече не се познаваше, тъй че нямаше представа на какво можеше да се окаже способна.
Понякога гледаше как Джордан държи Мег на ръце и й разправя колко му е липсвала през тежкия работен ден, как я отнася до прозореца да погледне към Ийст Ривър, как й показва шлеповете, докато охка и ахка на чудесата на света. В такива моменти Джил се улавяше, че наблюдава дъщеря си с ревност и омраза. Налагаше й се бързо да отмества поглед, преди Джордан да е забелязал изражението на лицето й. А когато й връщаше детето, тя нервно го гушваше, като се напрягаше да излъчва непринудена майчина топлота, докато ужасният, ненавистен порив продължаваше да я изгаря вътрешно.
И трябваше да понася тази агония съвсем сама. Мег беше само едно бебе и не можеше да й помогне. А Джордан вече не си правеше труда да забелязва Джил нито като жена, нито като човешко същество. Той имаше очи единствено за дъщеря си.
След месец от това изпитание Джил беше на края на силите си.
В студения следобед на една сряда тя излезе от апартамента и нареди на шофьора да я закара в центъра. Накара го да я остави на Пето Авеню и му каза, че ще се обади, когато има нужда от него. Щяла да пазарува, поясни тя.
А в действителност просто искаше да излезе на улицата, да се махне от къщи. Навън сред нормалните хора и далеч от собствения си живот.
Докато вървеше, неузнаваема зад прикритието на слънчевите си очила, тя разглеждаше угрижените безстрастни лица на нюйоркчани, които минаваха покрай нея в несекващ поток. Беше им благодарна. Те бяха човешки същества, най-обикновени хора, живеещи своя еднообразен живот, изпълнен с борба и гняв. Каквито и да бяха недостатъците им и дори пороците им, те бяха на светлинни години от разредения, негоден за дишане въздух на нейния дом, в който тя нямаше място.
Разглеждаше витрините с безразличие. Спря се пред някакъв бижутериен магазин, където видя чифт копчета за ръкавели, които изглеждаха подходящи за Джордан. Не ги купи. Беше твърде изморена за подобен помирителен жест. После мина покрай магазин за детски играчки, където видя великолепно коте, в което Мег щеше да се влюби. С последни сили влезе и го купи. Струваше сто долара, но си струваше — котето бе невероятно, просто като живо, с красива козина като на тигър.
Тя пое към Шесто Авеню и се спря на площад Рокфелер да погледа кънкьорите.
После вдигна очи и видя позната гледка.
Вдясно, точно зад сградата на RCA беше седалището на „Лазаръс Интърнешънъл“.
Джил трябваше да отметне глава назад, за да види върха на небостъргача. Почувства, че й се завива свят. Сякаш съпругът й се извисяваше над нея, а волята и страстта му я превръщаха в джудже, смазваха я.
От другата страна на Шесто Авеню се намираше седалището на „Консидайн Индъстрис“ в Манхатън. В този момент в същата тази сграда Барбара Консидайн сигурно седеше в своя кабинет. Жената, която Джордан бе направил своя съпруга, жената, която никога не беше обичал. Жената, която бе изчерпила своите хитрости, опитвайки се да го задържи, и накрая го беше загубила заради противник, който я превъзхождаше по умения и порочност. Самата Джил.
Въпреки това Барбара изглеждаше толкова щастлива, така преливаща от жизненост, когато нахлу по време на пресконференцията в апартамента на Джил. Почти като котката, която бе излапала канарчето. Докато Джил, победителката в тяхната битка за Джордан, сега държеше една безсмислена награда и понасяше страдания, дълбоки колкото лъжите, в които бе живяла през целия си живот. Каква ирония, помисли си Джил, че загубилият е толкова жизнен и доволен, а победителят, обсебен от собствените си привилегии, бавно полудяваше.