За момент Джил задържа погледа си върху небостъргача, замислена за онова, което Барбара й бе казал миналия месец, докато фотографите ги снимаха заедно.
Тя не прилича на теб…
Инстинктивно тръгна да пресича улицата, понесла плюшеното коте в найлоновата си торба.
Внезапно се стресна от пронизителен клаксон и скърцане на спирачки. Не само че беше тръгнала да пресича на червено, там дори нямаше пешеходна пътека.
Разстроена, тя скочи обратно на тротоара, отиде до най-близкия ъгъл и изчака светофара, заслушана в бесните удари на сърцето си. Когато светна зелено, прекоси и влезе в главната сграда на „Консидайн Индъстрис“.
Пред асансьорите имаше портал с охрана.
— Бихте ли съобщили в кабинета на госпожа Консидайн за мен? — попита тя единия от двамата мъже от охраната.
Той я погледна с подозрение. Никой не посещаваше могъщата Барбара Консидайн по този начин.
— За кого да съобщя, госпожице? — попита мъжът от охраната.
— Джил Лазаръс — отвърна тя. — Госпожа Джордан Лазаръс.
Той вдигна вежди.
— Един момент, моля.
Последва пауза. Джил се озърна из пищното мраморно фоайе. Всичко, което видя, изглеждаше тежко, почти гибелно в своята мощ, от блестящите каменни стени до лъскавите врати на асансьорите.
След удивително кратко време телефонът иззвъня и човекът от охраната каза на Джил да се качи на 56-ия етаж. Когато стигна горе, тя веднага забеляза един открояващ се кабинет, на чиито стъклени врати беше написано:
„БАРБАРА КОНСИДАЙН
ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР“
Джил влезе. Секретарката се усмихна и позвъни във вътрешния кабинет. Барбара се появи почти веднага. Беше облечена в стегнат делови костюм. Пак имаше онзи жизнен и енергичен вид, който бе озадачил Джил преди месец. Изглеждаше слаба и елегантна. Когато пристъпи напред, й се стори много висока, сякаш се извисяваше над нея.
— Каква изненада! — възкликна Барбара и въведе Джил в личния си кабинет. — Разполагай се. Желаеш ли нещо за пиене? Кафе? Може би някакъв алкохол? — В последната реплика Джил имаше чувството, че долови намек за тайното си пиене напоследък, но нямаше как да бъде сигурна. Емоционалният хаос, в който се намираше, караше съзнанието да й играе номера.
— Нищо, благодаря.
— Е, на какво дължа тази чест? — попита Барбара.
Джил погледна Барбара в очите. Пелената, която я отделяше от реалността през тези последни месеци, я караше да изглежда далечна и малко зловеща. Джил изруга собствената си слабост. Едно време тя беше виждала други хора, техните мизерни грижи и слабости с безмилостна яснота, която й позволяваше да ги манипулира така, както тя желаеше. Сега тази яснота бе изчезнала и заедно с нея както властта й над самата нея, така и над другите. Но тя мобилизира онова, което бе останало от силната й воля и заговори.
— Какво искаше да кажеш с онази реплика — попита тя, — която ми отправи, докато фотографите ни снимаха?
Барбара вдигна вежди, привидно озадачена, но бързо се отказа от позата на недоумение и погледна изпитателно Джил.
— Какво искаш да кажеш с това какво съм искала да кажа? — попита Барбара.
Объркана от така построеното изречение, Джил примигна.
— Знаеш за какво те питам — каза тя. — Става въпрос за Мег. Ти каза, че не приличала на мен.
Барбара излезе иззад масивното бюро и седна в креслото до Джил. Джил усети парфюма й.
— Наистина ли искаш да знаеш? — попита Барбара.
Джил кимна.
— Понякога — продължи Барбара замислено — природата може да говори с плътта на едно дете. Виждаш ли, аз знаех всичко за Джордан и Лесли. Наблюдавах ги внимателно. Видях как я гледаше. Усетих любовта им. Прозрях характера й. Дори сърцето й, в известен смисъл. Разбрах какво Джордан обича у нея, какво вижда и цени.
Тя се поколеба за момент, сякаш възпирана от жалост. После заговори хладно.
— В детето той обича не теб, а Лесли.
Когато тези ужасни думи стигнаха до съзнанието й, Джил за момент затвори очи. После ги отвори и видя другата жена, която я гледаше втренчено.
— Това дете не е твое — каза Барбара. — То принадлежи на Лесли и Джордан. Затова Джордан е толкова щастлив, че я има. Затова я обожава.
Настъпи мълчание. Изглежда, Барбара внимателно подбираше думите си.
— Аз не можах да му родя деца — каза тя. — Знаеш причината. Но дори и да беше възможно, той нямаше да иска дете от мен. Желаеше единствено Лесли. А сега чрез теб той има нейното дете. Ти беше просто майката заместител, съдът.
Тя се усмихна.
— Затова не прилича на теб — каза тя. — Съвсем естествено.
Барбара може би парадираше, насърчавана от явната деформация на Джил. Но тя не можеше да знае колко чудовищен бе ефектът от думите й. Никой не знаеше по-добре от Джил как тя се бе маскирала като Лесли, как бе съживила душата на Лесли от дълбините на собственото си пусто сърце, за да плени Джордан. Сега беше хваната в собствения си капан. Бебето, Мег, бе живото доказателство на нейния триумф и провал, на нейното престъпление и наказание.
Майка заместител. Думите прозвучаха убийствени с правдивостта си.
Джил се стегна, за да окаже съпротива на Барбара.
— Грешиш. Мег прилича на мен. Много хора го казват.
Барбара я удостои с продължителен скептичен поглед.
— Мисля, че лъжеш. Но дори и да не е така, или да смяташ, че не е така, аз знам какво вижда той, когато я погледне.
Тези думи зашеметиха Джил. Барбара я наблюдаваше внимателно и усети, че ударът й попадна право в целта.
— Виждаш колко е щастлив, нали? — попита тя. — Ти никога не си успяла да го накараш да се чувства по този начин. А е щастлив, защото ти го дари с детето на Лесли. Той повече няма нужда от теб. Получи онова, което искаше.
Джил се насили да устои на погледа й. Някъде дълбоко в нея просветна последен проблясък от някогашното й ясно видение. Направи усилие да проникне в душата на Барбара. Какво искаше тя? Защо се поставяше в такова неизгодно положение, като говореше тези безумни неща, сякаш бяха истина, защо съобщаваше тези лъжи с такава убеденост и сигурност?
За част от секундата отговорът сякаш проблесна в очите на Барбара. Там имаше мотив, разбираем, чисто човешки мотив, който Джил усети, толкова бе осезаем. Само ако сетивата й бяха по-изострени, поне малко…
Но образът на Барбара отново се замъгли, парфюмът, червилото и безупречният й маникюр се сляха в една картина, която заплува пред погледа на Джил, сякаш беше халюцинация. И самата Барбара някак се надигаше, извисяваше, много по-висока отпреди, докато Джил все повече се смаляваше като Алиса в страната на чудесата, след като бе погълнала съдбоносната бисквита. Все по-малка, по-малка, по-малка…
После Барбара изчезна съвсем. Джил се строполи на пода в безсъзнание.
Когато дойде на себе си, лежеше на мекия кожен диван в дъното на кабинета на Барбара. Една от секретарките с много разтревожен вид й вееше с някакво списание, докато друга разтриваше дланите й.
Барбара стоеше зад тях, без да казва нищо.
— Добре ли сте, госпожо Лазаръс? Да повикам ли лекар? — попита секретарката.
Джил идваше на себе си много бавно. Комбинираното въздействие на успокоителните и емоционалното изтощение, което се натрупваше в тялото й, не можеше да се изтрие за миг.
— Чаша вода — промълви тя. — Моля ви…
Секретарката й донесе чаша ледена вода. Джил отпи немощно.
— Да повикам ли лекар? — отново попита секретарката. — Има тук в самата сграда. И друг път ни е помагал.
— Не, не. Само шофьора ми. Ако се обадите на шофьора ми, всичко ще бъде наред. Ще го изчакам.
— Глупости! — каза Барбара, поемайки нещата в свои ръце.
— Личният ми шофьор ще те закара у вас. Вероника, ти ще отидеш с нея, за да съм сигурна, че ще се прибере без произшествия.
— Да, госпожице Консидайн — отвърна прилежната секретарка.
— Сега ни оставете за момент — нареди Барбара. — Звънни ми, когато колата е готова.
Секретарките излязоха. Барбара и Джил отново бяха сами. Барбара седна в креслото до Джил и хвана ръката й.
— Добре ли си? — попита тя.
Джил не каза нищо. Успя да прецени неискрената загриженост на тази фалшива приятелка, на тази екзекуторка с усмихнато лице.
Настъпи продължително мълчание. Двете жени се гледаха в очите. Очевидно позициите бяха разменени. Сега Барбара беше силната. Въпреки че беше само една жена от плът и кръв, тя бе въоръжена с истината; докато Джил, чиято липса на обикновена човешка уязвимост някога я правеше нечовешки силна, сега лежеше просната в краката на своята тържествуваща съперница.
Барбара въздъхна.
— Съжалявам, че те разстроих — каза тя. — Понякога истината боли. Никой не знае това по-добре от мен.
Имаше предвид начина, по който Джил й бе отнела Джордан. Мислеше за собственото си трагично минало и за начина, по който Джил се бе възползвала от него, за да открадне съпруга й.
Тогава Джил можеше да вижда през Барбара. Тя бе открила слабите й места и бе атакувала безмилостно. Точно както Барбара атакуваше в момента.
При тази мисъл Джил си припомни мимолетното усещане от мига, преди да припадне, когато й се стори, че видя проблясък от онова, което се криеше зад привидната сила и жестокост на Барбара. Сякаш прозря играта, която тя играеше. Игра на изчакване…
Джил се мобилизира и смело заяви на Барбара:
— Ти си луда! Говориш така, защото той те захвърли. Той никога не те е желал. Желаеше мен.
Барбара се разсмя — приглушен, зловещ смях.
— Само жена истински може да проникне в съзнанието на друга жена — каза тя. — Може и да си ме победила, но тогава аз виждах през теб, както и сега. Ти играеше роля от самото начало. Знам всичко за теб. Ти си експерт в това отношение. Въртиш мъжете на малкия си пръст, като се представяш за онова, което смяташ, че искат да бъдеш. Но твоят гамбит обърна огъня срещу теб. Той никога не е искал теб. А жената, която ти имитираше. Но ти го разбра едва когато вече беше твърде късно. Когато твоят мъничък маскарад се материализира в едно дете, в живо човешко същество. Сега за теб е твърде късно. Разбираш ли? Защото, след като има детето, той повече не се нуждае от теб.